„Лобисти и агенти на влияние оказват натиск върху отношенията между ЕС и Азербайджан.“ Теодор Дечев пред CALIBER.az

След относително дълго мълчание, дължащо се на сериозни ангажименти с няколко научни текста – както на Лабораторията по проблемите на Черноморския и Каспийския регион, така и на съвместен проект с Института за икономически изследвания и Института по философия и социология на БАН, днес, излезе голямо интервю на Теодор Дечев в азербайджанското издание CALIBER.az : https://caliber.az/post/na-otnosheniya-es-azerbajdzhan-okazyvayut-vliyanie-lobbisty-i-agenty-vliyaniya .

Тук поместваме интервюто на български език. Още повече, че в CALIBER.az , текстът беше съкратен и няколко сюжетни линии отпаднаха от интервюто, поради липса на място. Тук ще можете да видите и специалните приложения, които бяха подготвени за азербайджанското издание и които също не можаха да излязат там, поради стандартите за обем на публикациите в сайта.

Въпросите и на двете места са във вида, в който ги зададе известният азербайджански журналист Вадим Мансуров, като има незначителни разлики, които се дължат на редакцията, направена от г-н Мансуров.

Заглавието е на редакцията на CALIBER.az , но то е напълно уместно – то отразява в най-голяма степен това, което би трябвало да ни безпокои в настоящата ситуация.
 

ЛОБИСТИ И АГЕНТИ ЗА ВЛИЯНИЕ ОКАЗВАТ НАТИСК ВЪРХУ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ЕС И АЗЕРБАЙДЖАН

Теодор Дечев пред CALIBER.az

Енергийната криза в Европа на фона на войната в Персийския залив и нейното развитие. Ситуацията в Европа и Южният газов коридор.

Възникналата енергийна криза е факт, но не бива да се забравя, че такава криза възниква не за първи път. Били сме свидетели на поредица от кризи, характеризиращи се с драстични промени и в цените на суровия нефт и в обема на добитите количества от него.

Една от най-известните енергийни кризи е тази, която избухва вследствие на ембаргото, наложено от арабските страни, след поражението на Египет и Сирия във войната „Йом Кипур“. За тези, които не помнят ще поясня.

През 1973 година, в периода 6 – 25 октомври 1973 година се водят военни действия между коалиция от арабски държави, водена от Египет и Сирия срещу държавата Израел. Египет и Сирия, които атакуват Израел на 6 октомври 1973 година, точно на еврейския празник „Йом Кипур“, са подкрепени от Йордания, Ирак, Саудитска Арабия, Либия, Тунис, Алжир и Мароко. Бойните действия се водят главно на Синайския полуостров и на Голанските възвишения, тоест на териториите, които Израел завзема след Шестдневната война от 1967 година. (По време на боевете, сирийците губят на Голанските възвишения 3500 души и 1150 танка, Ирак губи 100 танка, а Йордания губи 50 танка. Срещу това израелските загуби на Голанските възвишения включват 100 танка, заедно с още 250 повредени бойни машини, а общите човешки загуби на Израел са 2552 души).

Арабската офанзива е отблъсната и с посредничеството на американския държавен секретар – Хенри Кисинджър, през 1974 и 1975 година са определени демаркационните линии между воюващите страни на Синайския полуостров и на Голанските възвишения. Ироничното е, че независимо от това, че Израел е атакуван от Египет, Сирия и коалиционни сили, редица страни от Третия свят скъсват дипломатическите си отношения с еврейската държава.

Най-сериозната икономическа последица от войната „Йом Кипур“, известна и като „Октомврийската война“ е наложеното от членовете на Организацията на арабските страни износителки на петрол (OAPEC), включваща арабските страни – членки на OPEC, заедно с Египет, Сирия и Тунис, петролно ембарго. Ембаргото е наложено срещу САЩ и други страни, най-вече европейски, които повече или по-малко подкрепят Израел. Това е първата петролна криза, по време на която цената на петрола за барел се покачва поне четири пъти в рамките на няколко месеца. Ембаргото продължава до март 1974 година. Цените на петрола никога повече не се връщат на равнищата от преди тази криза, макар че тогавашната му цена е смешна от днешна гледна точка.

Това петролно ембарго има светкавично отражение върху световната икономика. Естествено, драстичното повишаване на цените оказва негативно влияние на икономиките на много от западните страни. Пак съвсем естествено, чрез вдигането на цените на суровия нефт, страните – износителки забогатяват значително за кратко време. Отделен, но много важен въпрос е, че обявеното петролно ембарго, позволява на арбските държави да национализират редица петролни компании, опериращи на тяхна територия. Сред възползвалите се от възникналата ситуация е примерно Саудитска Арабия, която национализира известната компания „Aramco“.

В САЩ ефектът от ембаргото е опустошителен. От месец май 1973 година до юни 1974 година, цената за галон бензин се повишава от 38,5 цента до 55,1 цента – покачване което е баснословно за онези времена. Няколко щата, сред които Орегон, обявяват нормативни ограничения на консумациятана електроенергия. Президентът Никсън призовава бензиностанциите да не продават гориво през почивните дни.

Интересно е, че Европа понася удара доста по-леко. От 9-те държави – тогавашни членки на Европейската икономическа общност, само Нидерландия се оказва с напълно спрени доставки на суров нефт. Шест от останалите държави са засегнати частично от ембаргото, а Обединеното кралство и Франция се отървават с минимални щети.

Петролното ембарго от 1973 година, дава началото на световна икономическа рецесия. В много държави има рязък ръст на инфлацията и на безработицата през следващите няколко години. С други думи – ефектът от петролното ембарго от 1973 година е дългосрочен, въпреки, че се открояват и редица краткосрочни въздействия, за които вече стана дума. Цените на нефта и на неговите деривати се повишават няколко пъти и това слага началото на съвсем нов период, да не кажем – епоха в международните икономически отношения.

Много интересен факт е, че в тогавашна социалистическа България, започналата през 1973 година рецесия, довежда до поредната дългова криза. Световната рецесия повлича и социалистическа България, чиято икономика се оказва достатъчно свързана със световната, за да понесе и тя тежки последствия от ставащото. (Иванов, Мартин, Икономиката на комунистическа България (1963 – 1989), В: Ивайло Знеполски (ред.), История на Народна република България: Режимът и обществото, 2009 г., София, Изд.: Сиела софт енд пъблишинг, ISBN 978-954-28-0588-5, стр. 314 – 315).

Петролното ембарго е първият случай, когато търговията с енергоносители е използвана като геополитическо оръжие. Станалото дава сериозна глътка въздух и на Съветския съюз, поради покачването на цените. Ембаргото повлиява по решителен начин и на ускоряването на редица проекти, които дават възможност на СССР да изнася нефт и природен газ за европейски страни. Всъщност, даже днес ние усещаме още ехото на Петролното ембарго от 1973 година.

Също така, арабските страни (а за жалост не само те) разбират, че петролът им може да се използва като политическо и икономическо оръжие срещу нациите, зависещи от доставките.

Въпросът е в това, че след петролното ембарго идват и други събития ,които предизвикват подобни ценови кризи - началото на Ислямската революция в Иран; началото на войната между Иран и Ирак; Първата война в Залива – завладяването на Кувейт от Ирак и последвалата операция „Пустинна буря“; Азиатската икономическа криза; общата стачка във Венецуела; глобалната финансова криза през 2009 и „Арабската пролет“. Всяко от тези събития е довеждало да резки промени и в цените и в обема на добива на суров нефт.

За по-любознателните читатели, тук представям две диаграми. Едната е диаграма на цените по които е купуван суровия нефт от рафинериите в САЩ он 1970 до 2007 година с подробно нанесени важните геополитически събития и решения за промени в добива, довели до промени в цените. (Приложение № 1). Другата е аналогична диаграма що се отнася до цените за периода 1970 - 2015, с нанесени най-важните геополитически събития, довели до стигане до максимуми или минимуми в цените (Приложение № 2).

Всичко това, идва да покаже, че днешната ситуация е безспорно извънредна, но не е изключителна и единствена по рода си. Подобни неща са ставали много пъти и държавите по света, най-вече европейските винаги са се справяли с тях. Впрочем, в момента, положението в САЩ е по-тежко отколкото в Европа, що се отнася до ръста на цените. Най-същественият проблем в Европа продължава да бъде цената на керосина – на авиационното гориво. Ако автомобилните горива – бензин и дизел са поскъпнали средно с около 20 процента, то керосинът е поскъпнал два пъти.

У нас в България бяха предвидени помощи за потребителите на автомобилни горива, които бяха критикувани даже от представителите на работодателските организации, защото те на практика са помощи за … по-заможните хора, за тези които ползват лични превозни средства, а не обществения транспорт. Предложенията на Европейската комисия, които бяха дадени в доста свободна и неангажираща форма са за намаляване на потреблението и ограничаване на ползването на личните превозни средства. Тези предложения са доста по-разумни и съвсем противоположни на нашия български подход.

Но, така или иначе, истинската криза в Европа е в авиационния сектор. Нискобюджетните компании започнаха вече да ограничават полетите си и това разбира се, създава неудобства и известно объркване. От друга страна, не може да има съмнение, че европейските страни ще се справят с тези проблеми, въпреки, че те не са ги предизвикали по никакъв начин.

Знам, че в момента в Азербайджан, а и в Армения не е „бон тон“ да се критикува президентът на Съединените щати. Всъщност, подписаните от президента Илхам Алиев и премиерът Никол Пашинян документи за помирение в Белия дом с посредничеството на Президента Тръмп са може би единственото негово положително дело, откакто е започнал втория си мандат. Но истината е, че като цяло, дейността на президента Тръмп е в много голяма степен силно непредсказуема. За един политик, предсказуемостта е нещо много важно – тя е достойнство на съответния политик, а не дефект. Непредсказуемостта на действията на държавния глава на най-могъщата военно, а и технологично, страна в света е огромен, глобален проблем.

Човек остава с впечатлението, че действията на президента Тръмп целят задържането на Ормузкия пролив затворен, а не неговото отваряне за свободно плаване. Това е голям проблем за глобалната търговия, защото през Ормузкия пролив по данни на RANE-Stratfor, минават 38 % процента от добития суров нефт; 29 % от течния пропан-бутан (LPG); 19 % от втечнения природен газ (LNG); 19 % от рафинираните петролни продукти; 13 % от торовете и други химикали; 2,8 % от контейнерните превози и 2,4 % от превоза на сухи товари, включително зърно. (Приложение № 3).

Възниква въпросът, защо възниква подобен ефект. Едното обосновано предположение е, че просто американското военно командване и държавното политическо ръководство, не са преценили точно ситуацията и са очаквали бързо рухване на Ислямската република, още повече след гибелта на политическите й лидери през първите дни. Ако е било така, очевидно е, че това очакване не е било точно.

Друга силно правдоподобна хипотеза е, че в момента Тръмп оказва натиск върху Китай, създавайки затруднения на снабдяването на Поднебесната империя със суров нефт. Известно е, че Китай внася големи количества суров нефт от страните от Персийския залив, в това число и от Иран, с който го свързват ако не съюзнически то поне добри приятелски отношения. Известно е също така, че за улеснение на вноса на нефт от страните от Персийския залив, Китай построи на времето терминал на брега на Бенгалския залив в Мианмар (бившата Бирма). От този терминал на север до китайска територия се движи нефтопровод, а успоредно на него се движи газопровод. По газопровода се пренася природен газ, находищата на който се намират точно на територията от която бяха прогонени единствените мюсюлмани в Мианмар – рохинджите. (Приложение № 4).

Осигуряването на физическата сигурност на тези линейни съоръжения е трудна задача, още повече че по трасето им са заели позиция най-различни племенни милиции, с най-различни обвързаности със заинтересувани страни – от Китай до Индия. (Приложение № 5). Въпреки това, Китай предпочита този на пръв поглед рискован маршрут, пред много по-рискованото упражнение да превозва нефт с танкери през Сингапурския пролив, където пиратството е съпоставимо с това в Гвинейския залив и около протока Баб Ел Мандеб.

Така или иначе, Страните от Персийския залив са много важни доставчици на суров нефт за Китай и блокирането на Ормузкия пролив не е повод за радост нито в Пекин, нито където и да е в Китай.

Трета хипотеза, която също има право на живот е, че военните действия целят точно повишаването на цените на нефта, а и на природния газ. В САЩ има голям клъстер компании, които се занимават д добив на шистов газ, на шистов нефт, на нефт от нефтоносни пясъци, на нефт при тежки природни услови и ниски температури. Добиваният от тези компании нефт, несъмнено е с доста по-висока себестойност от нефта, който се добива в Персийския залив. Посочените компании стоят много близо до президента Тръмп и в идеологически план и чисто практически, като предизборни донори и така нататък. Повишаването на цените на природния газ, също е добра новина за компаниите добиващи шистов газ. Без изобщо да тръби това, президентът Тръмп с действията си създава много по-благоприятна бизнес среда за всички тези компании, в сравнение с по-мирни периоди.

Отделен въпрос е, че блокирането на износа на втечнен природен газ (LNG) е благоприятно за американските компании, които търгуват с този продукт. Те разполагат с количества, превозват го с танкери, които няма да минават през Ормузкия пролив, а примерно ще плават през Атлантическия океан и ще се възползват от повишаването на цените.

Впрочем, подобни ползи има и Владимир Владимирович Путин. Разказват, че преди много години, Доналд Тръмп провеждал конкурс „Мис Вселена“ в Москва и много се вълнувал дали Путин ще посети конкурса. Руският лидер не дошъл, но изпратил на Тръмп красив подарък – кутия от рядко черно дърво с писмо в нея. Какъв е бил текстът на писмото не се знае, но Тръмп бил много щастлив. При сегашната ситуация, кутията би трябвало да приеме вече формата на сандък, а вътре далече не трябва да има само писмо.

Едва ли военната инвазия срещу Иран е била замислена с главна цел да бъде направена услуга на Путин, но е очевидно, че Тръмп няма нищо против подобен страничен ефект от действията му. В момента Русия просто получава извънредна и общо взето – неочаквана финансова инжекция от повишените цени на суровия нефт и петролните деривати на световния пазар.

Всъщност, непредсказуемостта на действията на президента на САЩ, към която трябва да прибавим и далеч не „склонното към сътрудничество“ поведение на Иран, са проблем, който е по-голям от чисто техническото преодоляване на възникналата криза с доставките на енергоносители, а оттам и съответната ценова криза.

На този фон, страните които в момента са в преки делови отношения с Азербайджан и ползват доставки на природен газ по Южния газов коридор са в много благоприятно положение. Може само да се съжалява, че обемът на доставките е ограничен до днешния си обем, но от друга страна е факт, че азербайджанските доставки обслужват значителен брой държави на доста голяма територия. Когато руските (като и други, но руските в момента са най-активни) агенти за влияние се опитват да омаловажават ролята на Южния газов коридор, те обикновено сравняват обема на доставките по ЮГК днес с обема на руските доставки за Германия, преди ескалацията на войната в Украйна.

Трябва обаче да се има пред вид, че Германия е огромен консуматор на природен газ – както като гориво, така и като суровина. На времето, цените на руския природен газ за Германия бяха значително по-ниски от тези за България да речем, най-вече заради разликата в обема, както и защото в Москва не смятаха, че имат някаква особена изгода да правят отстъпки на „някакви си там неблагодарни българи“. Азербайджанските доставки вече са от значение за цяла Югоизточна Европа. За Турция, Гърция, България и Италия, азербайджанските доставки са изключително изгодни в момента и ние можем само да се молим за физическата сигурност и цялост на Южния газов коридор. Много скоро, Албания ще бъде газифицирана изяло за сметка на Трансадриатическия газопровод. Интерконекторът „София-Ниш“ от своя страна диверсифицира снабдяването на природен газ на Сърбия. 

Отделен въпрос е, че ако бъде преодолян проблемът с блокирането на строежа на Транс-Каспийския газопровод – нещо което се дължи на опозицията на Русия и в определена степен на Иран, азербайджанската газова инфраструктура вече ще се захранва от находищата на една от трите страни с най-големи запаси от природен газ в света – Туркменистан. Разбира се, не бива да си правим илюзии, че Русия лесно ще отстъпи от заетата враждебна позиция по въпроса за Транс-Каспийския газопровод, защото това би било погребален звън над кончината на геополитическите амбиции, на и без това вече обезкървения „Газпром“.

Случаят с България има своя специфика, защото България купува природен газ най-вече като суровина за индустрията (два големи завода за изкуствени торове), а не толкова като гориво за отопление. Под 18 % процента от населението в България ползват така нареченото централно парно отопление. Фактът, че имаме дългосрочни договори за азербайджански газ, на много приемлива и разумна цена, би могъл да бъде от изключително значение за българската химическа промишленост, особено на фона на възникващата „торова“ криза.

В заключение, трябва да се подчертае, че Азербайджан е и коректен доставчик на нефт за редица европейски страни и в момента това е голям икономически и политически актив.

Отношенията между ЕС и Азербайджан. Може ли да има затопляне на политическите отношения на фона на разбирането, че Азербайджан винаги е надежден партньор за ЕС?

От гледна точка на здравия разум, не би трябвало да има каквито и да са проблеми във взаимните отношения между ЕС и Азербайджан в момента.

Върху отношенията между ЕС и Азербайджан оказват негативно влияние на първо място заинтересувани лобистки групи (официални и неофициални) и откровени агенти за влияние, които обслужват интересите на най-различни фактори.

Азербайджан не е симпатичен нито на вносителите на природен газ от Африка, които внасят по тръбопроводи от Мароко и от Алжир в Испания; нито на вносителите в Италия, които внасят по тръбопроводи алжирски природен газ през Тунис, като и либийски природен газ. Може да се каже, че вносителите в Испания не са чак толкова засегнати, но вносителите в Италия направо виждат в лицето на Трансадриатическия газопровод един крайно неприятен конкурент. Не трябва да се забравя, че благодарение на вноса от Азербайджан, по време на „газовата криза“, задействана от Владимир Путин през 2022 година, Италия която няма свой добив на природен газ, се оказа нетен износител на природен газ.

Вносителите на втечнен природен газ също са обслужвани постоянно от свои агенти за влияние (не става дума за регистрирани лобисти), сред които има хора с научни степени, които са откровено враждебни към Южния газов коридор и работеха срещу построяването му, особено срещу завършването на Трансадриатическия газопровод. Същото се отнася и за привържениците на връзките с Русия. (Да не забравяме, че в крайна сметка Трансадриатическия газопровод, срещу който се направиха толкова инсинуации беше завършен преди ескалацията на войната в Украйна през февруари 2022 година). Тези хора използват тенденциозно представени истини и по-често полуистини, четвърт истини и така нататък. Те спекулират с всичко – дали Азербайджан има достатъчно ресурси; дали маршрутът на Южния газов коридор е достатъчно надежден; дали редът в Азербайджан е достатъчно демократичен, за да е „достоен“ да търгува с ЕС и така нататък …

Тук си струва да се отбележи, че същите тези хора не изпитваха никакви угризения, когато се осъществяваше внос от Русия, в сравнение с която Азербайджан е несравнимо по-демократична държава с несравнимо по-голяма политическа толерантност. Същите хора не са се загрижили и за демократичността на режимите от Персийския залив, в сравнени с които Азербайджан е несравнимо по-напред в демократичното си развитие.

Разбира се, Азербайджанския политически ред не е идеален, но кой може да се похвали със същото? В Европейския съюз имаме достатъчно прецеденти на откровен анти-демократизъм. Управлението в Унгария беше не само популистко, с потискане на медиите и с превземане на съдебната система. То беше и анти-европейско.

В Полша се редуват на власт про-европейски либерални демократи с евроскептични консерватори – популисти, които също посягат да завладеят съдебната система. В Чехия се редуват като в Полша, с тази разлика, че „консерваторите“ – популисти са и силно про-путински настроени. В Словакия основен властови фактор е един ляв популист, с откровено авторитарен вкус и също симпатизант на Владимир Путин.

Дори в Италия – страна основател на ЕС, известен период управляваше коалиция от две крайно евроскептични партии, едната от които – Движението „Пет звезди“ (абсолютно антисистемна и яростно популистка партия), направи каквото можа за да попречи на построяването на Трансадриатическия газопровод. Слава Богу, другата партия в коалицията – „Северната Лига“, партия основана на ясна сепаратистка основа, подписала официално споразумение за сътрудничество с „Единна Русия“ на Путин (!), поради връзките си с индустриалците в Северна Италия защити проекта, заедно с Конфедерацията на индустриалците в страната.

Във Франция, партията на г-жа Льо Пен се готви да идва на власт. В Обединеното кралство, един откровен саботьор – Наджъл Фарадж доживя мечтата си да види излизането на страната от Европейския съюз, с което й нанесе икономически вреди за над 11 милиарда евро (на първо време), но не допринесе нищо за усъвършенстване на демократическия ред.

В Гърция в един момент в парламента присъстваше откровена фашистка партия в лицето на „Златна зора“, която в крайна сметка беше ликвидирана по съдебен ред. На 7 октомври 2020 година, Апелативният съд в Атина обяви присъди за 68 обвиняеми, включително за политическото ръководство на партията „Златна зора“. Генералният секретар Николаос Михалолиакос и шестима други видни членове и бивши депутати бяха обвинени в управлението на престъпна организация. Произнесени бяха осъдителни присъди по обвинения в убийство, опит за убийство и насилствени нападения срещу имигранти и леви политически опоненти, а ръководството на партията беше изпратено в затвора.

Дори и в цитаделата на демокрацията – Израел, сме свидетели на същите тенденции – засилване на влиянието на ултра религиозни партии и опити на управляващите да „превземат“ съдебната система.

България също може да се похвали с редица проблеми в демократичния си ред и е добре, преди да търсим недостатъците на другите, първо да отстраним собствените си проблеми. (Впрочем и в българския език има дума „кусур“).

Може убедено да се твърди, че сътрудничеството с ЕС е допринесло за демократизиране и за либерализиране на управлението, както в Азербайджан, така и в страните в Средна Азия. Да, там демокрацията не е както в Белгия или в Нидерландия, но не бива да се забравя, че установяването на устойчив демократичен ред изисква и дълъг период от време и търпение. Да се иска от държави, които са били третирани от Руската империя и от съветския режим като полуколонии, да бъдат на нивото на държави, където градовете са имали самоуправление и върховенство на правото още от Средновековието е просто абсурдно.

Свидетели сме на това, че азербайджанското държавно ръководство удовлетворява на практика всички ходатайства на европейски институции (най-много ПАСЕ), за освобождаване на задържани или на осъдени лица. Трябва да се има пред вид, че тук далече не всякога не става дума за мирни политически опоненти на управляващите. По европейско ходатайство са освободени редица „деятели“ на про-иранската сепаратистка „Талишко-Муганска република“, опитала се през 90-те години на миналия век да откъсне югоизточната част на страната в полза на Техеран.

Пак по европейско ходатайство са освободени метежниците от прословутия Трети корпус на азербайджанската армия, които пак по същото време, напуснаха позициите си на фронта, за да извършат държавен преврат. Освободени са и метежниците от азербайджанския ОМОН, които на няколко пъти се бунтуваха срещу законната власт, последният път, защото са били възпрепятствани да изнесат тонове контрабандна мед в Грузия.

Азербайджан и страните от Средна Азия са щастлив случай, където „меката сила“ на ЕС работи в полза на благоприятна промяна в политическия ред и това трябва да се отчита ако искаме да сме обективни.

Трябва да споменем поне още две категории противници на сътрудничеството между ЕС и Азербайджан. От една страна, това е арменското лоби, което не е положително настроено срещу Баку, независимо от огромния напредък към подписване на окончателен мирен договор. За съжаление, арменците, които живеят в Република Армения в Южен Кавказ са доста по-реалистично настроени от арменците от диаспората, които продължават да поддържат линия на поведение, която не е добронамерена към Азербайджан.

Другата категория, това са хора, предимно политически или обществени активисти, които аз наричам „абстрактни демократи“. Много от техните критики срещу Азербайджан съвпадат дословно със споменатите по-горе инсинуации на агентите за влияние на Русия и на различните корпоративни интереси, свързани главно с вноса на втечнен природен газ. Това са хора, които не разглеждат нещата в техния контекст и нямат никаква представа за еволюцията на политическия ред и икономиката на Азербайджан. Те не разглеждат нещата в развитие, а сякаш са замръзнали около някой отделно взет случай, в който те буквално са се вторачили. Можем само да предполагаме, дали сегашната ситуация ще отрезви тези хора.

Справедливостта налага изрично да подчертаем, че на институционално ниво, отношенията на Европейската комисия и Азербайджан са отлични. Всъщност, много от критиките срещу Азербайджан са всъщност доста нескопосани интриги срещу Урсула фон дер Лайен, която по силата на заемания от нея пост е естествена мишена на всякакви обосновани и още повече - необосновани нападки.

Поражението на Орбан на унгарските избори. Какво означава тази политическа промяна? Как се приема тя в България? Дали това показва, че Европа се променя, че проруският фактор се изтласква от ЕС?

Когато говорим за падането на Орбан от власт, трябва да имаме пред вид парадоксалния факт, че единствената част от външната му политика, която би трябвало да приемем за рационална и полезна, както за Унгария, така и в общо европейски контекст, е политиката му по отношение на Южен Кавказ и Средна Азия. Единственото обвинение, което не можем да отправим към Орбан е за някакво неразбиране на ролята на Азербайджан и на страните от Средна Азия за диверсификацията на енергоносителите в Югоизточна и Средна Европа.

Иначе, в България Орбан е крайно негативен герой, точно в очите на привържениците на сътрудничеството с Азербайджан, защото това са хората, които години на ред настояваха за „отвързване“ на страната от зависимостта от Русия. Азербайджанският природен газ, се оказа инструментът, чрез който стана това „отвързване“. Нещо повече, интерконекторът „Гърция-България“ (IGB) заработи точно в началото на отоплителния сезон в България от 1-ви октомври 2022 година и буквално с гръм и трясък провали подготвяната от Путин енергийна криза за страната ни.

През 2022 година, Русия първа – сама и по свое желание, едностранно обяви, че спира доставките на природен газ за Полша и за България. Изглежда тогава сме получили някакъв своеобразен медал за „най-мразена държава“ в Москва. В Москва вече са предвкусвали българските енергийни проблеми, но Южният газов коридор просто анулира тези очаквания.

В страните от Югоизточна Европа, точно про-европейските сили, които са противници на руския енергиен шантаж, по понятни причини са позитивно настроени към сътрудничеството с Азербайджан. Орбан година след година, заемаше все по евроскептична позиция, за да стигне до там, да залее улиците на Унгария с плакати с анти-европейска реторика. Той беше пленник от една страна на огромното си желание да управлява авторитарно, установявайки контрол над медиите и „превземайки“ съдебната система, а от друга страна да угажда максимално на Русия и лично на Путин, превръщайки се в един момент в адвокат на агресията на Москва в Украйна.

Тук трябва да отчитаме и някои елементи на конвенционалната и на висшата политическа корупция в унгарското общество. От една страна, Русия строи атомна централа в Унгария. Подобни неописуемо скъпи строежи, дават неограничени възможности за развиване на корупционни схеми и за незаконно финансиране на политически партии и отделни изтъкнати лица. Сред унгарската общественост или поне сред тази нейна част, която поддържа върховенството на закона и защитата на политическите свободи, многократно е повдиган въпроса за това, че имайки под ръка възможно най-удобни инструменти, руските специални служби буквално си бяха „купили“ част (и то влиятелна част) от унгарския политически елит.

От друга страна, Орбан играеше върху някои носталгични, националистически блянове, останали сред унгарската публика. Както е известно, през 1938 година, Хитлер ликвидира Чехословашката република. Чехия е превърната в протекторатът на Райха – „Бохемия и Моравия“. Католическа Словакия получава независимост, макар и в леко „окастрен“ вид. Остава Закарпатска Украйна, която до 1938 година е част от Чехословакия. Хитлер не допуска никакви опити за обявяване на независима Украйна в Ужгород. Той решава въпроса, като буквално подарява Закарапатска Украйна на Унгария. Не може да се каже, че унгарското управление там е било пример за подражание – имало е и репресии над украинците и други неприемливи действия, но и до ден днешен в главите на някои крайни националисти в Унгария продължава да тлее споменът за времето, когато тя е била част от Унгария.

Това са историческите факти. От друга страна, има сериозни спекулации, които произтичат точно от намеци, анонси и неприлични предложения на Москва, който предлага и други държави да се включат в разграбването на Украйна. Изглежда офертата към Орбан лично е била напълно сериозна, защото неговата враждебност към Украйна минаваше всякакви граници на здравия разум.

Разбира се, унгарците свалиха неговото правителство не толкова заради враждебността му към Украйна, а най-вече заради корупцията, която беше достигнала невиждани размери и заради стигналата до крайност негова конфронтация с Брюксел. На хората им омръзнаха анти-европейските внушения на Орбан, още повече им омръзна развихрилият се в Унгария „непотизъм“.

Проевропейски настроените българи, които по понятни причини симпатизират и на енергийната експанзия на Азербайджан, посрещнаха с огромно облекчение края на управлението на Орбан. В лицето на Орбан, те виждаха и много от образите на българските корупционни модели. За проевропейски настроените българи, падането на Орбан слага край на безкрайното изнудване, както на Украйна, така и на всички държави от ЕС, които трябваше да измислят всевъзможни механизми, за да минимизират щети от постоянното вето на Орбан по украинските въпроси.

В този смисъл, Русия загуби може би цитаделата на своето присъствие в Средна Европа. Сега вече са под въпрос и продажбите на нефт и природен газ. Докато досега, Орбан винаги се опираше на факта, че Унгария няма излаз на море и затова не може да внася нефт с танкери, новата власт в Будапеща, като нищо може да се досети, че в ЕС има свободно движение на стоки и може да използва което поиска европейско пристанище, за да внася нефт не само от Русия. Всъщност, разумните хора са леко сдържани по отношение на личността на лидера на „Тиса“, който в миналото беше достатъчно близък до Орбан, но има и други обстоятелства.

Противно на това, което си представят привържениците на Путин в България, Русия доставя на Унгария много скъп природен газ. Съвсем не е случаен интересът на Унгария към азербайджанския природен газ. Не е случаен и интересът на Унгария към вноса на „зелена“ електроенергия от Азербайджан и Средна Азия. Затова очакването е, че независимо от някои „биографични дефекти“ на новия „силен човек“ в унгарската политика, настъпват тежки дни за руските икономически интереси.

Управлението на Орбан донесе големи икономически неудачи на Унгария. В сферата на доходите по паритет на покупателнат аспосолност, Унгария беше изпреварена от България – нещо, което никой не е вярвал, че ще се случи преди три-четири години. Една от причините са и огромните разходи, свързани с придържането към руските енергоносители, а и към „руския опит“ в атомната енергетика. Тези неща вероятно ще бъдат коригирани в някаква степен. Всичко това вещае изтласкването на Русия от последните й форпостове на европейските пазари на енергоносители.

Естествен ли е този процес и знак ли е за всички поддръжници на Орбан в Европа? Румен Радев новият Виктор Орбан в България ли е? Анализаторите казват, че напускането на Орбан няма да улесни вземането на решения в ЕС.

Процесът е и естествен и което е по-важно – логичен. Неестествено беше твърде дългото задържане на Орбан на власт, което нанесе големи щети и на унгарското общество и на унгарската икономика. В миналото имаше анекдот у нас, че България може да догони Унгария, ако унгарците решат да тичат срещу нас. Ето, че под мъдрото ръководство на Орбан, това „тичане срещу нас“ стана реалност. Затова и приключването на управлението на Орбан е съвсем естествено.

Що се отнася до победата на Румен Радев на изборите у нас, би било прибързано да се слага знак на равенство между Орбан и Радев. Несъмнено, Радев направи всичко възможно, за да спечели гласовете на про-руските или още по-точно на про-путинските избиратели в България. Начинът по който закри кампанията си – показвайки снимка как се ръкува с Путин, не оставя никакви съмнения в безкомпромисността му при борбата за гласовете на про-путинистите. Не случайно, няколко малки про-руски партии не влязоха в Народното събрание, защото гласоподавателите им бяха буквално иззети от Радев. Дори много силната про-руска, крайно популистка, анти-ваксърска партия „Възраждане“ беше на ръба да не попадне в Парламента.

Тези обстоятелства, карат проевропейските политици и редови граждани, да стоят нащрек. Те са много резервирани по отношение на личността на Румен Радев и наследството то осем годишното му президентство в България. Едновременно с това, вече започна кампания за успокояване на общественото мнение, която внушава, че про-руските демонстрации на Радев са били предизборен прагматизъм, а иначе той ще следва про-европейски курс.

По редица причини, не може да обявим Радев и Орбан за тъждествени фигури, но само времето ще покаже каква ще бъде линията на правителството, което той без друго ще оглави. Припомня се, че служебни правителства, които бяха назначавани от него, доставиха големи количества оръжие на Украйна и други подобни факти. Всичко това е така, но засега думите на Радев звучат като музика в ушите на отбора на Путин. Толкова приятна музика, че Песков дори обяви, че в Москва били „впечатлени“. Е добре – ще поживеем, ще видим…

Отношенията между САЩ и НАТО. Тръмп обявява оттеглянето си от НАТО, докато Европа вече оформя контурите на НАТО без САЩ, според американските медии. Ще успее ли тази инициатива? Възможно ли е НАТО без САЩ?

Президентът Тръмп няма големи основания да се сърди на европейските си съюзници. Въпросът за обща операция на НАТО срещу Иран изобщо не е поставян. През годините имаше практика да се съставя „коалиция на желаещите“, която не ангажира НАТО, както беше по време на Втората война в Залива – операция „Шок и ужас“. Нито президентът Тръмп, нито някой от високите етажи на американската държавна администрация е водил подобни разговори с европейските съюзници. Он европейските съюзници беше поискана преди всичко логистична помощ, постфактум – след като военните действия започнаха. НАТО е отбранителен съюз, който трябва да реагира при агресия срещу някой от членовете на организацията на първо място. Съюзниците нямат ангажимент да участват в настъпателни операции, за които дори не са надлежно известени.

В интерес на истината, трябва да се подчертае, че въпреки многобройните нарушения на международното право, извършвани от режима в Техеран, е изключително трудно, по-скоро невъзможно да се извърши каквато и да е законна въоръжена намеса в Иран. Това предполага санкция от Съвета за сигурност на ООН, а каквото и да върши Иран, Русия и Китай ще наложат вето на всякакви санкции срещу Иран, да не говорим за военна операция.

От гледна точка на международното право, чисто процедурно е невъзможно да се предприемат някакви законни силови действия срещу Иран. От друга страна обаче, операцията срещу Иран беше започната солово от САЩ под личното давление на президента Тръмп. Единственият съюзник на САЩ в това е Израел, който е в перманентен конфликт с Иран. Всъщност, единствената страна, която има някакви морални основания да атакува Иран (ако може да се говори за морал в международната политика) е Израел. Управляващата върхушка отдавна е заявила своето желание да изличи Израел от картата и да го превърне в радиоактивна пустиня. Всеки, срещу когото се отправят подобни закани, е длъжен да вземе мерки за сигурността си.

Начинът по който Тръмп поведе акцията срещу Иран – първо нанесе поредица от удари сам, а после се възмути, че не получавал помощ от европейците е напълно в неговия стил – арогантен, силов и трудно предвидим. Ние вече отдавна сме се научили, че при Тръмп нищо, което е заявено не е валидно повече от двадесет и четири часа след заявяването му. Също така, при него не може да се чете между редовете – там няма нищо. Има категорични декларации, които часове по-късно нищо не означават.

НАТО без САЩ несъмнено ще бъде по-слаба формация, отколкото с американско участие. От друга страна обаче, тя ще бъде достатъчно силна, за да нанесе болезнени и дори смъртоносни рани на евентуален нападател. Въпросът изобщо не е само до това, кой би осигурявал „ядрен чадър“ на членовете на „НАТО без САЩ“. Дълги години бяхме свидетели на намаляване на броя на наличните ядрени боеприпаси. Днес те са несравнимо по-малко, отколкото през 50-те години на миналия век. Оттеглянето на САЩ от НАТО, което би означавало и оттегляне на САЩ от Европа, най-вероятно ще доведе до обръщане на тенденцията и до производство и въвеждане на бойно дежурство на нови ядрени оръжия.

В днешно време има и конвенционални оръжия, които не са по-малко опасни и по-малко разрушителни от тактическите ядрени оръжия. (За стратегическите оръжия неговорим, защото посягането към тях, независимо от повода, би довело единствено до световна война и ядрен Армагедон). Съществуват обемни взривове, кинетични оръжия и други алтернативи на ядрените оръжия за масово поразяване. Европейската отбранителна индустрия е изключително добре подготвена, реално от всички видове конвенционални оръжия съществуват европейски образци, които не отстъпват на сродните американските образци.

Европа може да премине на военни релси. Това ще доведе до големи бюджетни разходи и ще се отрази на благосъстоянието, но едновременно с това със сигурност ще „галванизира“ много отрасли на промишлеността и ще доведе до технологични скокове напред. „НАТО без САЩ“ със сигурност би бил един изцяло отбранителен съюз, но евентуален агресор срещу негов член най-вероятно ще съжалява горчиво за експеримента си.

Излизането на САЩ от НАТО без съмнение би предизвикало свръхнапрежение сред останалите, но постигнатият резултат не би харесал на никой противник на НАТО, особено на Москва. „НАТО без САЩ“ ще бъде много стегната и мобилизирана организация, която ще се въоръжава и ще създава постоянно нови военни технологии и ще реагира много остро на всяка провокация.

Впрочем „НАТО без САЩ“, вероятно ще стане и много по-бдителна към линейната инфраструктура, която доставя енергоносители или направо електроенергия в Европа. В този смисъл, обекти като Южния газов коридор, нефтопроводът Баку – Джейхан, нефтопроводът Киркук – Джейхан, нефтопроводът Баку – Супса, електропреносните съоръжения за пренос на „зелена“ електроенергия от Азербайджан и Средна Азия в Европа и много други, ще бъдат много по-добре защитени, отколкото сега. До сега, г-н Путин спечели няколко награди като най-добър „head hunter“ на НАТО, постигнал неговото разширение с две до този момент неутрални държави. Сега пък г-н Тръмп най-вероятно ще допринесе за рязкото повишаване на бойната готовност на НАТО (с него или без него) на Европейския театър на евентуални (не дай Боже!) военни действия.

Междувременно, тече обратен процес и в Европейския съюз. След силно подпомогнатия в идеологически план от руските тайни служби „Брекзит“, сега ставаме свидетели на все по-усилени дискусии за връщане на Обединеното кралство в ЕС. След като оттегли кандидатурата си за ЕС, Исландия преосмисля намеренията си и скоро можем да станем свидетели на засилването на „полярния фланг“ на Европейския съюз, още повече че Исландия е член на НАТО така или иначе. В Западните Балкани, е напълно възможно в скоро време да станем свидетели на приемането на Черна гора (Монте негро) в ЕС. Слизането на Орбан от сцената (поне за сега) дава тласък на всякакви иновационни предложения за интегрирането на Украйна в Европейския съюз.

Така че като отбранителен съюз Организацията на Североатлантическия договор (НАТО) е възможна и без САЩ и без Тръмп, просто на членовете ще им се наложи да платят цената за сигурността си. Ще платят, но всеки даден евроцент ще си струва.

Приложение № 1 (Appendix No. 1)

Хронология на цените на нефта на световния пазар с подробно описване на характерните точки за периода 1970 – 2007 година

Представената хронология е поддържана първоначално от Отдела за анализи при Службата на стратегическия петролен резерв към Министерството на енергетиката на САЩ. Актуализациите за периода след 1995 година са дело на Администрацията за енергийна информация на САЩ.

Някои особено интересни точки на графиката:

1. ОПЕК започва да набира сила. Повишава таксите и обявените цени.

2. ОПЕК започва процес на национализация. Повишава цените в отговор на падащия курс на американския долар.

3. Преговори за постепенно прехвърляне на собствеността върху западните активи в страните от ОПЕК.

4. Започва петролно ембарго (на 19-20 октомври 1973 г.).

5. ОПЕК замразява обявените цени. САЩ започват задължително разпределение на количествата нефт.

6. Петролното ембарго приключва (18 март 1974 г.).

11. Добивът на нефт в Иран удря 27-годишно дъно.

12. OPEC решава да повиши цените с 14,5 % за 1979 г.

13. Започва Ислямската революция в Иран. Шахът е свален.

16. OPEC вдига цените с 15 %.

17. В Иран, американски дипломати са взети за заложници. Президентът Картър спира вноса на нефт от Иран в САЩ. Иран анулира договорите за доставка със САЩ. Производството на страните, които не са членки на OPEC достига 17 милиона барела на ден.

20. Намаляването на добива в Кувейт, Иран и Либия, сваля производството на страните – членки на OPEC на 27 милиона барела на ден.

23. Първото голямо сражение в Иранско – Иракската война.

26. САЩ обявяват бойкот на Либийския суров нефт. OPEC планира добив от 18 милиона барела дневно.

27. Сирия прекъсва преноса на нефт по нефтопровода от Ирак.

28. Либия обявява ценови отстъпки. Страните, които не са членки на OPEC достигат добив от 20 милиона барела на ден. Добивът на страните от OPEC пада до 15 милиона барела на ден.

29. OPEC сваля цените с 5 долара на барел и се съгласява да увеличи добива до 17,5 милиона долара на ден.

30. Норвегия, Обединеното кралство и Нигерия свалят цените.

33. Саудитците се привързват за спотовите цени и започват да повишават обема на добива си.

34. Добивът на страните от OPEC се увеличава и достига 18 милиона барела на ден.

35. Широко използване на „netback“ ценообразуване.

36. Широко използване на фиксирани цени.

37. Широко използване на ценообразуване по формула.

40. Танкерът „Exxon's Valdez“ разлива в океана 11 милиона галона суров петрол.

41. OPEC повишава тавана на производството до 19,5 милиона барела на ден.

42. Ирак окупира Кувейт.

43. Започва операция „Пустинна буря“; възложени са продажби на 17,3 милиона барела суров петрол по метода SPR.

44. Завършва Първата война в Залива.

45. Разпадане на Съветския съюз. Последният пожар в Кувейт е потушен на 6 ноември 1991 г.

46. ООН заплашва със санкции Либия.

48. Производството на OPEC достига 25,3 милиона барела/ден (4 020 000 м3/ден), най-високото ниво от повече от десетилетие.

51. Изключително студено време в САЩ и Европа.

52. САЩ извършват атаки с крилати ракети срещу цели в Южен Ирак, след предприето от режима на Саддам Хюсеин нахлуване в кюрдската защитена зона в Северен Ирак.

55. OPEC повишава тавана си на производство с 2,5 милиона барела (400 000 м3) на ден до 27,5 милиона барела (4 370 000 м3) на ден. Това е първото увеличение от преди 4 години.

56. Световното предлагане на петрол се е увеличило с 2,25 милиона барела (358 000 м3) на ден през 1997 г., което е най-голямото годишно увеличение от 1988 г. до 1997 г. включително.

57. Цените на петрола продължават да падат рязко, тъй като увеличеното производство от Ирак съвпада с липсата на растеж на търсенето на петрол в Азия поради азиатската икономическа криза и увеличението на световните запаси от петрол след две необичайно топли зими.

59. Цените на петрола се утрояват между януари 1999 г. и септември 2000 г. поради силното световно търсене на петрол, съкращенията на производството на петрол от OPEC и други фактори, включително времето и ниските нива на запасите от петрол.

61. Цените на петрола падат поради слабото световно търсене (до голяма степен в резултат на икономическата рецесия в Съединените щати) и свръхпроизводството на OPEC.

62. Цените на петрола рязко спадат след терористичните атаки срещу Съединените щати на 11 септември 2001 г., до голяма степен поради засилените опасения от по-рязък световен икономически спад, (респективно в очакване на рязко намаляване на търсенето на нефт). След това, цените се покачват поради съкращенията на производството на петрол от OPEC и извън OPEC в началото на 2002 г., плюс вълненията в Близкия Изток и възможността за подновяване на конфликта с Ирак.

63. Намаляването на производството на петрол от ОПЕК, вълненията във Венецуела и нарастващото напрежение в Близкия изток допринасят за значително покачване на цените на петрола между януари и юни на 2002 г.

64. Обща стачка във Венецуела, опасенията от евентуален военен конфликт в Ирак и студеното зимно време допринасят за рязък спад на запасите от петрол в САЩ и водят до по-нататъшно покачване на цените на петрола в края на годината.

65. Продължаващите вълнения във Венецуела и очакванията на търговците на петрол за предстоящи военни действия в Ирак водят до покачване на цените през януари и февруари 2003 г.

66. Военните действия в Ирак започват на 19 март 2003 г. Иракските петролни находища не са унищожени, както всички са се опасявали до момента. Цените падат.

67. Представителите на страните-членки на OPEC се споразумяват да намалят тавана на добива на картела с 1 милион барела (160 000 м3) на ден до 23,5 милиона барела (3 740 000 м3) на ден, смятано от април 2004 г.

68. OPEC се съгласява да увеличи производствената си цел за суровия нефт с 500 000 барела (79 000 м3) (2% от текущото производство на ОПЕК) до 1 август - в опит да ограничи високите цени на суровия петрол.

69. Ураганът Иван причинява трайни щети на енергийната инфраструктура в Мексиканския залив и прекъсва доставките на петрол и природен газ за Съединените щати. Министърът на енергетиката на САЩ Спенсър Ейбрахам се съгласява да освободи 1,7 милиона барела (270 000 м3) петрол под формата на заем от Стратегическия петролен резерв.

70. Продължаващите прекъсвания в доставките на нефт от Ирак и Нигерия, както и силното търсене на енергоносители, повишават цените през първото и второто тримесечие на 2005 г.

71. Ураганите Синди, Денис, Катрина и Рита сриват доставките на петрол в Мексиканския залив.

72. В отговор на ураганите, Министерството на енергетиката предоставя спешни заеми от 9,8 милиона барела и продава 11 милиона барела петрол от SPR.

73. Атаките на бунтовници в Нигерия спират производството на петрол с над 600 000 барела на ден, започвайки от февруари 2006 г.

74. Членовете на OPEC се споразумяват да намалят производството на суров нефт на организацията с 1,2 милиона барела на ден, смятано от 1 ноември 2006 г. През декември групата се съгласява да намали производството с още 500 000 барела на ден, смятано от февруари 2007 г.

Приложение № 2 (Appendix No. 2)

Реакция на цените на суровия нефт на основни геополитически събития в периода 1970 – 2015 г.

Приложение № 3 (Appendix No. 3)

Важността на Ормузкия проток за световните енрегийни пазари и за световната търговия като цяло

Карта и диаграма, изработени от © RANE – Stratfor по данни на UNCTAD, Rystad. На картата ясно се виждат три нефтопровода, които транспортират нефт от района Персийския залив без да се преминава през Ормузкия пролив. Това са нефтопровода „Киркук - Джейхан“, с капацитет 0,5 милиона барела на ден; Нефтопроводът „Изток - Запад“ на Саудитска Арабия с капацитет 5 милиона барела нефт на ден; и нефтопроводът на Абу Даби за пренос на суров нефт с капацитет 1,58 милиона барела на ден.

На диаграмата се вижда дела от световната търговия на различни доставки, минаващи през Ормузкия пролив.

Приложение № 4 (Appendix No. 4)

Карта на нефтопровода (в зелено) и на газопровода (в червено), които започват от брега на Бенгалския залив, минават през територията на Мианмар (Бирма) и стигат до вътрешността на Китайската народна република. Картата е изготвена от © Stratfor през 2013 г.

Приложение № 5 (Appendix No. 5)

Карта на районите на действие на различните етнически милиции в Мианмар (Бирма). Идентифицирани са 15 въоръжени политически формации – етнически милиции. Картата е изработена от © Stratfor през 2016 г., по данни от Decifering Myanmar’s Peace Process. A Reference Guide 2015, Burma News International

Приложение № 6 (Appendix No. 6)

Карта на маршрутите за внос на природен газ по тръбопроводи от Африка в Европа. Използван е фрагмент от: System Capacity Map, 2026, Gas Infrastructure Europe (GIE), https://www.gie.eu/publications/maps/system-capacity-map/